Двайсетте дни на Торино

Или как след 40 години, епидемията от COVID-19 и локдаунът, възродиха спомена за един прокълнат, забравен и до голяма степен пророчески роман на Джорджо Де Мария.

Тази история започва преди три години, когато връщайки се от поредната си ваканция в Италия, австралийският журналист Рамон Глазов, решава да прелисти едно книжле от стотина страници, издадено през 1977 година от “Edizioni Il Formichiere”. Негов италиански приятел го е купил  от някакъв битак и решаил да му го подари. На корицата, огромен призрак се скита върху мрачен и изпълнен с напрежение град, а на пожълтелия картон е изписано: „Двайсетте дни на Торино – Разследване от края на века“.

 

Съвсем неочаквано и за самия него, журналистът изчита романа на един дъх и си дава сметка че държи  истински шедьовър, забравен от десетилетия. Веднага щом се прибира в Мелбърн, Рамон Глазов се хваща за телефона и започва да издирва наследниците на автора, за когото разбира че е забравен италиански писател от Торино, починал през 2009 г., напълно алкохолизиран, депресиран, просещ по улиците и почти обезумял. Целта му е да се договори за откупуването на авторските права на книгата, защото вече е решил да издаде на английски, произведението,  което така силно го е впечатлило със своята мощ и оригиналност.

 

„…Мина много време. – спомня си Коралина, дъщерята на Де Мария – Съвсем неочаквано от Бали ми се обади мой познат, който ми съобщи, че някакъв австралийски журналист ме издирва, за правата на книга, която баща ми бил написал преди 40 години. Невероятно е, че американското издателство „Нортон“ искаше да преведе книга на баща ми на английски и да я издаде, което много ме впечатли, защото единствения италиански автор, който те бяха издавали до онзи момент беше Примо Леви“. Не вярвах на ушите си, че книгата „Двадесетте дни на Торино“ е получила благословията не на кой и да е, а точно на „Norton & Company“, които в описанието на гърба ѝ, много рисковано я бяха нарекли „прокълнатият шедьовър“.

 

Прокълнат, като автора му, странен, изтерзан и разтърсващо пророчески в не едно направелния е този роман. Обвит в постоянни мистерии, като животът на  автора си.  Достатъчно е  да се спомене само фактът, че в службата по гражданска регистрация към общината в Торино, дори не съществува човек с такова име и фамилия, който да е роден през 1924 г. Абсолютна бюрократична мистерия! Все пак  Джорджо е живял, живее и днес в спомените на съвременници,  многократно е уволняван от FIAT и  от италианската телевизия RAI, където се подвизава, като служител в администрацията…

Следват дълги години, като отегчен учител по литература и театрален критик за регионалното издание на крайно левия вестник „L’Unità“. Отличен пианист и яростен атеист, докато в средата на 80-те години не изпада в мистична криза и се отдава на „един твърд католицизъм, отличаващ се с отчайващата си ортодоксалност“.

След много житейски лутания, талантът му  открива пристан в  писаното слово, с което много бързо си извоюва привилегията да попадне в приятелския кръг на светила в италианската литература, като Итало Калвино, Микеле Страниеро и Серджо Либеровичи. Става част от групата  “Cantacronache” („Пеещите хроникьори“) , посветила се на възраждането на италианската песен и естествено често обсъжда с тях литературните си начинания. Между 1964 г. и 1977 г. Де Мария издава пет романа, като последният от тях е „Двайсетте дни на Торино“. След това го застига пълна творческа мъгла и до края на живота си не публикува нищо повече. Прави опит за самоубийство и започва да злоупотребява с антидепресанти, бързо става зависим от Halcion (лекарство за терапевтично лекуване на безсънието), което го довършва. Умира напълно сам, сред сивата и депресираща провинциална реалност на славният някога Торино. Един истински Джон Фанте, който обаче не среща  своя Чарлз Буковски.

Дали „Двайсетте дни на Торино“ е шедьовър? В това няма никакво съмнение!

 

Действието на романа се развива в края на седемдесетте години в бароковия Торино в Северна Италия, който от векове е световен център на екзотеризма.  Описва усилията да бъде открита истината за мрачни и буземни дни, случили се точно в Торино, десет години преди времето на самия разказ. Градът е бил превзет от масово безсъние и животински крясъци нарушават спокойствието на историческия му център. Следва поредица от масови убийства, извършени от неизвестни сили, чиято първата жертва е станал Джовани Бергезио:

 

В дома на сестрата на Бергезио заварваме  млад разследващ журналист, въоръжен с обезпокоителна хипотеза за случай на мрачна масова психоза, който събира информация за тези мрачни дни. Сестарата е „церемониална и патетична стара мома, към петдесетте“, която живее сред „спиращо дъха свръхизобилие на предмети, дрънкулки, картини от XIX в. и препарирани птици… нещо като претъпкана с реликви, оранжерия. Тя е вегетарианка и гледа с насмешка на теориите на различни екзотерични групи, според които онези мистериозните двадесет дни на Торино, са сигнал от свръхестествени сили и предупреждение към човечеството.

 

„Когато почина, брат ми беше на тридесет и пет години, спомня си жената, и беше крайно незадоволен от работата си като банков служител. В последните си дни беше мълчалив и почти не спеше. В нощта когато се случи най-лошото, той вече не беше спал от няколко денонощия, излезе облечен в най-хубавия си костюм, като че ли очакваше, площадите, булевардите и улиците да му върнат някаква част от него, която той беше безвъзвратно загубил. Това „нещо“ обаче го беше убило с такава жестокост, че един наш чичо, успя да разпознае трупът му само по медальона, който брат ми носеше на врата си. В онези горещи летни нощи в Торино се носеше странна миризма, напомняща мириса на оцет, която задушаваше целия град и странни създания избиваха всеки който се появеше на пътя им. „

 

Не случайно в САЩ, романът на Джорджо Де Мария бързо се превръща в истински бестселър, но каква е причината за този изненадващ интерес към забравено от десетилетия произведение? Със сигурност той не е продиктуван от трагичната съдба на автора, нито от мрачният и изпълнен с метафори разказ. Това което впечатлява американските читатели в книгата е невероятната интуиция на автора и. Де Мария ни разказва, за една група низвергнати от обществото младежи, които създават институция на име „Библиотеката“, целяща да подпомогне общуването между съгражданите им. Тя  се помещава в малкия благотворителен офис  към църквата „Дом на Божественото Провидение“. В този дом започват да се събират всички биографични ръкописи на абонатите: които описват в тях най-съкровените си желания,  спомени, признания, изблици, политически теории, конспирации и тайни. В същото време  тези лични дневници започват да се отдават за четене на всеки член, който от своя страна е предоставил своите ръъкописни спомени и размисли  в „Библиотеката“. Всички настървено четат и коментират прочетеното помежду си. За жълти стотинки, библиотекарите са склонни да продадат на най-запалените и любопитните,  информация с личните данни на авторите им, техните адреси и ежедневните им навици. Мрежа от интриги с ефект на домино, в която много скоро се оказва оплетен и младия журналист. Нещо като хартиен Фейсбук, „Библиотеката“ е предшественичка на социалните мрежи, които писателят пророчески предвижда, че ще се превърнат в причина за огромно социално напрежение, срамни изблици на нерви, перверзни воайорства, стигайки до имплозията ѝ и нейното затваряне.

 

Същността на това място, където беше основана Библиотеката – санаториум, в който  според слуховете полагаха грижи за печално деформирани същества – се оказала примамлива за хора, които нямали никакъв интерес към “обичайното човешко общуване”

 

По един шокиращ начин Джорджо Де Мария предвещава какво ще се  случи почти половин век по-късно, с навлизането на социалните мрежи в нашия живот.

„Искате да ви дам пример ли? Пише Де Мария, ето го: Една неделя господин Роси влиза в „Библиотеката“ и иска на заем един от ръкописите в нея. След като го е изчел на един дъх, се връща и моли библиотекаря да му даде името и адреса на неговия автор. Той му дава цялата информация, в замяна на малък бакшиш. И какво мислите прави господин Роси? Заковава се пред къщата, да кажем на господин Бианки и с търпението на професионален детектив го чака да се появи. Господин Бианки излиза от дома си и господин Роси тръгва по следите му като хрътка, без да си дава сметка, че  някой който пък е чел неговите ръкописи, в същият момент може би преследва и самият него. Ето как лека полека се ражда една мрежа от взаимно шпиониращи се злонамерени и незадоволени хора…“.

 

Заинтригуван от блестящия роман и трагичната съдба на автора му, се свързах за с дъщерята на Джорджо Де Мария, Коралина, която приятелите наричат просто Кора и която с много болка ми разказа за тежките взаимоотношения с баща си и как за първи път е проявила интерес към творчеството му, едва когато през 2017 г. голямо американско издателство публикува  последното му произведение, четиридесет години след неговото издаване на италинаски. Кора, която е израснала с леля си признава, че никога преди това не е чела произведенията на баща си и е благодарна на съдбата, че въпреки огромното закъснение, все пак успява да го опознае, чрез книгите му. Кора е музикантка и се занимава професионално с театър на сенките м.  В момента е един от най-големите фенове на „Двадесетте дни на Торино“ и ч дори по време на локдауна миналата година е написала моноспектакъл по това произведение на баща си.

 „Бях сама вкъщи и тъй като моята работа е несъвместима със smart working-ът, започнах да мисля как да уплътня времето си. Така реших да прочета отново последната книга на баща ми и останах за пореден път изумена до каква степен тя е пророческа и актуална в днешно време. Камерното представлението се казваше „Изследване по Двайсетте дена“, премиерата му беше през октомври миналата година, в рамките на фестивала „Incanti“ и имайки предвид анти-ковид мерките се игра пред много малка публика, предимно фенове на книгата. Получи се едно истинско и много лично представление. Наложи ми се да изрежа голяма част от съдържанието на книгата, разказвайки историите само на няколко от жертвите, чрез анонимни телефонни разговори, статуи, тъмни сили и разчленени човешки тела. Написването на сценария ми отне доста време, но в крайна сметка експериментът се оказа успешен. Чрез театъра на сенките успях много добре да осветя или завоалирам в мрак някои от героите. Представлението трае близо 45 минути и с ръка на сърцето мога да кажа, че за мен то е повече от психотерапия.”

 

Българите са щастливи, чемогат да се докоснат до този мрачен и вълнуващ роман, почти  по едно и също време с англоезичната публика. Романът на Джорджо де Мария излиза в България през 2019 година, с името „Двайсет дни в Торино” от издателство  My Book, в превод на Надежда Розова, с предговор от преводача на английски и откривател на романа за света – Роман Глазов и с оригинална корица на диайнера Живко Петров.  Можем да  причислим  романа към някое от теченията на закъснелия екзисетнциализъм. Можем и да се доверим на често срещаните обяснения на критикака, че това е форма на пророчество за съдбата на едно общество, раздирано от действията на крайно-десни и крайно-леви групировки. А можем и са споделяме удивлението си от предусетената сила на социалните мрежи и тихия екзистенциален ужас от невидимя враг – пандемията. „20 дни на Торино” е толкова многопластаво произведение, че в един момента забравяш дори колко мрачен е всеки от пластовете му. И с основание се чудиш що за мозък е родил този странен и злокобен разказ. Ето обясненията на една закъсняла любов, дъщерята на Джорджо де Мария казва специално за  “L`Europeo”- България :

 

Баща ми беше също така и брилянтен пианист, но трябваше да спре да свири, защото в резултат на депресиите му, щом положеше ръце на клавиатурата, ръцете му се вдървяваха. В последствие, до края на дните си влизаше и излизаше постоянно в психиатрични клиники. В нашето семейство всички сме артисти и дори едно психическо отклонение на член от семейството, се превръщаше във форма на изкуство. Понякога баща ми сядаше на масата и казваше на майка ми: „Киарета, знаеш ли че днес срещнах един ангел?“ Майка ми беше инструктирана да не му отговаря и да не му обръща внимание, но тя беше художничка и не можеше да се въздържи и да не го попита, как точно са изглеждали крилата на този ангел.  Препоръчвам винаги на публиката да прочете книгата, след като е изгледала представлението ми. По време на локдауна изработих над 200 силуета за бъдещото представление, между които бяха и тези на майка ми и на баща ми. Всеки път завършвам представлението с репликата: „Джорджо Де Мария, моят баща“ и очите ми се изпълват със сълзи.

Още истории
ЕДНООКИЯТ В ЦАРСТВОТО НА БЪДЕЩИТЕ СЛЕПИ