ЕДНООКИЯТ В ЦАРСТВОТО НА БЪДЕЩИТЕ СЛЕПИ

От Деян Драгиев

Кимон Георгиев е толкова принципен в безпринципността си, че и до днес сигурно е пример за себеподобните си. Готов е на почти всичко в името на Отечеството и на всичко в свое име

„Кьор Kимон“. С това неприятно, ехидно прозвище говорят зад гърба на Кимон Георгиев, който и без това е известен със строгостта и хладната си сдържаност, докато армията отстъпва след пробива при Добро поле през 1918 г. Силите на Антантата са разбили българските линии и навлизат в българска територия. И той, Кимон, герой от битката при завоя на река Черна в Македония, е в редиците на отстъплението, поражението, загубата. Същият той, който четири години вече е в окопите. Който остави едното си око и щеше да ослепее в битката при завоя на река Черна. Войниците му, които досега повеждаше с желязно самообладание напред, вървят назад. Сякаш целият ред на света се е преобърнал и настъпва ново време с мъчителния край на Световната война.

С примирието от Солун в края на 1918 г. за Кимон остава канцеларската работа в Министерството на войната. А през целия си живот досега той е бил полеви офицер. Ролята му на инспектор в министерството не буди вълнения у него. Напротив, скуката и поражението се просмукват у физически ранения Кимон. Следвоенна България също е ранена държава. Постовете, които му отреждат, са безплодни, когато няма обозрима възможност да се завърне на бойното поле. С болка гледа ескалиращата обществена непримиримост, разложението, неглижирането на армията, която е целият му живот. Като командир на Шести пехотен търновски полк оглавява недоволството срещу кадровите решения на Александър Стамболийски, който по това време е не само министър-председател, комуто историята поднася за счупване перодръжката за подпис на Ньойския договор, а и министър на войната. Между Кимон и властта назрява разкол, управлението на Стамболийски гледа с дълбоко недоверие, дори страх известния като много находчив, овладян и интелигентен Кимон. По свое желание се уволнява през октомври 1919 г. като полковник с мотива, че зрението му е прекалено слабо, за да работи като канцеларски офицер.

И Кимон започва да стъпва по софийските улици като редови господин, без военните си ботуши. Записва се да учи право в Софийския университет. Но по това време вече е учреден Военният съюз, сред чиито основатели и вдъхновители е и той. Още преди Световната война има опити за организиране на офицерска лига, които цар Фердинанд тушира. Сега Военният съюз се създава като полуофициален кръг, в който от самото начало Кимон е избран да отговаря за идеологията. Той е тих, пестелив, сдържан и видимо спокоен, взискателен в отношенията с хората, избягващ директен израз на идеи и емоции. Погледът му, полусляп, скрива вътрешния му живот. На вид човек с твърди устои на фона на катастрофичните години след края на Първата световна война и завихрянето на новите течения и идеи. Един по един офицерите от Военния съюз остават на улицата, българската армия е пораженчески осакатена, демобилизирана след Ньой, а сърцевината й е в конфликт със земеделците. Макар да се разпръсват и стават част от казионните партии от опозицията срещу всесилния в началото на 20-те години БЗНС, офицерите на Военния съюз около Кимон Георгиев и Дамян Велчев са свързани в невидим пръстен. И с тях се случва това, което е завладяло цяла Европа. В Германия се появяват фрайкорпс, военизираните части, станали основа за СА и нацисткото движение.

В Италия довчерашните войници и офицери се нареждат в похода на фашистите на Мусолини към Рим. С армията си Ататюрк съгражда от руините на Османската империя модерната турска република. Умереността и спокойствието на света преди Световната война са бледи спомени на фона на острото противопоставяне, което започва да бушува сякаш във всяка европейска страна. Бледи спомени са и времената, когато не улиците, а парламентарните зали са арените на конфликтите – с думи, а не с улично насилие. Режимът на Стамболийски ставя все по-ляв и радикален – оранжев терор. Учреденият полулегален Народен сговор обединява от умерените либерални и прогресивни обществени крила до крайните, националистически групи и полувоенизирани и полулегални организации на запасните офицери. Властта на Стамболийски е срещу всички тях, особено след последната му помитаща изборна победа, която ги убеждава, че само силовото решение може да помогне. Сговорът е антикомунистически и антиземеделски, Кимон обобщава идеологическите му позиции: пробуждане на народния дух, завръщане на армията като обединяващ фактор, издигане на националното достойнство и суверенитет, социална справедливост. Повече или по-малко, това ще остане негово кредо за четиридесет години в политиката.

Първият преврат

Нощта на осми срещу девети юни 1923 г. е натежала от предчувствието за историчност. В дома на Иван Русев, доскоро генерал-майор от пехотата, един по един се събират едномишленици. Александър Цанков, Димо Казасов, Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Иван Вълков, политици и общественици от Народния сговор, от Военния съюз, от преследваните от БЗНС партии. Офицерите обличат наново униформите си с пагони на славата от бойните полета. Летят телеграфически съобщения. Военните части са на страната на метежа. С развиделяването на утрото чувстват, че властта е тяхна. Преди изгрев Дамян Велчев докладва на събранието у генерал Русев: превратът е успешен. Софийският гарнизон контролира столицата и де факто държавата. На следващия ден правителството на Александър Цанков е утвърдено с царски указ… А на юг в Тракия македонските воеводи от ВМРО скоро обагрят стените на една къща в село Славовица с кръвта на изтезавания и екзекутиран Александър Стамболийски.

Кимон остава част от кръга на превратаджиите, които овладяват властта, но не е на първия ред на събитията. Става депутат от Демократическия сговор, получава дипломатически мисии в Централна Европа, някак винаги близо до центъра на властта, но не и в абсолютния й фокус. Макар да е ранен в атентата в църквата „Света Неделя“, с ескалирането на насилието през 1925 г. е в крилото на властта, което се отдалечава от Александър Цанков и методите на репресия. Кимон заговорничи за смяната на Цанков с умерения Ляпчев. Като част от това идва и предложението да участва с министерски пост в правителството. Вместо да поеме министерството на войната или на вътрешните работи, далеч по-близки до офицерския му натюрел, става министър на железниците. Кимон е винаги енергичен, без излишна показност и шум, политическо животно в сенките и кулисите. Ролята му в правителството надхвърля работата по железните пътища и телеграфическите жици на България. Противопоставя се на активността на ВМРО. Както в армията, за него всяка власт трябва да се ръководи от принципа на единоначалието. А ВМРО на Иван Михайлов е държава в държавата, която неминуемо подронва и компрометира централното управление. Кимон напуска правителството на Ляпчев през 1928 г., несъгласен, че не се вземат по-крути мерки срещу ВМРО, както и срещу предложението на Ляпчев за превръщане на БНБ в частна финансова институция.

Вторият преврат

Политическият кръг „Звено“ се появява около едноименното периодично издание с редактор Димо Казасов. Кръгът е и завинаги остава аморфна, разнообразна по състав и идеи организация, към която гравитират от демократично настроени до широки социалисти и крайни националисти. Онова, което може би най-силно ги свързва, е отвращението, което в края на 20-те години изпитват от казионния, остро партизиран политически живот. И тук нищо различно от случващото се из цяла Европа. Мусолини е взел властта в Италия, Хитлер е опитал своя Бирен пуч, осъден е, но триумфира с „Моята борба“, а демократичният процес из различните околни и далечни държави е затлачен и скърцащ, сякаш машина, останала без своята смазочна течност. Разроените партии, нестабилните правителства, липсата на обединяващи обществени цели, хорът от много идеологически гласове, настъпващите нови модели на държави: не само фашистка Италия, но и Съветският съюз, дори съседна Турция на Ататюрк. Старата либерална демокрация сякаш е с аромата на нафталин, не е ушита за новата епоха след Световната война. В българския печат си проправят път на страниците на „Звено“ тезите за ликвидиране на политическото противопоставяне, засилване на националистическия дух, централизация. Звенарите са срещу кресливия партиен живот, раждащ нефелна централна власт, основана на корист и самоцелност, срещу могъществото на паралелната държава на ВМРО в Пиринско. Идеи, ако не фашистки, то силно повлияни от визията за корпоративната и елитаристична държава на Мусолини. А „Звено“ е легална проекция на Военния съюз. Като ядро около него започват да се групират онези същите сили и фигури, които преди десет години нощем престъпват прага на дома на генерал Иван Русев и разпращат депеши по телеграфа до военните гарнизони…

И на сцената на историята иззад кулисите отново излиза Кимон. Този път е вече в самия кръг и център на прожекторите. Последните години Кимон се е посветил на търговия. По линия на семейството на съпругата си получава лозя в Бургаско. Председателства няколко акционерни дружества. През 1933 г. на събрание на Военния съюз се взима решение за курс към нов преврат, който да сложи край на слабите правителства, партизанщината и сепаратизма на ВМРО. Решава се Кимон да стане премиер след завземането на властта. Превратът на 19 май е далеч по-спокоен от този на 9 юни. Докато метежът срещу БЗНС идва в момента на остро противопоставяне между правителство и антиправителствени сили, то през 1934 г. сякаш всички са уморени и отблъснати от политическия живот, а и липсва мощен обществен фактор, който да се противопостави на превратаджиите. В царския дворец Кимон пристига с два документа, по негови думи: указ за назначаване на новата власт начело с Кимон като премиер и прокламация на република, ако Борис откаже. Вторият документ не може да бъде открит дори в собствените архиви на Кимон… Но каквото и да е носил при царя, фактът е, че последният подписва. Кимон се подхлъзва на излъскания паркет в двореца, а царят заповядва следите от ботушите му да не се изтриват, като остават за десетилетие да напомнят на монарха за преврата. Но всъщност Борис е в течение с подготовката на преврата. Разчистването на какофоничната политическа сцена отговаря и на собствените му интереси: някой трябва да построи моста към авторитарната власт и царят оставя „Звено“ да направят това и понесат негативите. Едноокият Кимон получава картбланш.

За по-малко от половин година правителството на деветнадесетомайците начело с Кимон започва методично разграждане на България на Търновската конституция. Всъщност отдавна иначе либерално проектирания в нея обществен живот е загърбил конституцията, но Кимон преобръща основите на държавния ред. Поставя извън закона профсъюзи и партии, интернира видни обществени дейци от всички крила, забранява комунистите, централизира държавната власт. Слага край на местното самоуправление. Създава Главната дирекция на обновата, идеологическа организация със задача да надзирава духовния живот и да държи под зорко око културните процеси. ВМРО е забранена. Преговаря за дълготрайна дружба с Югославия, която остава траен партньор в очите (окото) на Кимон. Възстановява дипломатическите отношения със Съветския съюз. Ликвидира парламентарния процес, правителството законодателства с наредби-закони без конституционна легитимност. Въвежда силен икономически протекционизъм.

Но скоро лагерът на деветнадесетомайците се разцепва на отделни клики. Първоначално отстъпилият в сенките цар Борис изчаква превратаджиите сами да изпаднат в междуособици. Военният съюз и „Звено“ раздалечават политическите си позиции. Докато военните предпочитат централизирана власт в канавата на Търновската конституция под егидата на монарха, „Звено“ продължават да бъдат радетели за корпоративизирана държава по модела на Мусолини. Кимон Георгиев и Дамян Велчев са между различните крила. Борис ловко ги поставя в изолация. Кимон подава оставка. Скоро е интерниран на остров Света Анастасия, а по-късно в Бургас след подкрепата му за неуспешен опит на Дамян Велчев за нов преврат. Властта обаче вече е изцяло в хватката на кадифена ръкавица на Борис. Кимон е твърде опасен обществен елемент и е постепенно отстранен от кипежа на политическия живот, в който са възстановени казионните партии. Кимон също предпочита да се прибере обратно зад кулисите след премиерстването си и преврата от 1934 г. Пише дописки за изданията на „Звено“, участва в обществения дебат, но спорадично и без ярки изяви. Една от редките му появи на обществени събития е за кръщенето на новородения княз Симеон. Прекарва повечето време в лозята си край Бургас.

Третият преврат

Още през 1935 г. започват първите контакти на групата на Кимон с БКП и Москва. Но нали на Кимон приписват, че е фашист и антикомунист? На остров Света Анастасия Кимон среща комунисти. Дамян Велчев праща депеши до Сталин и Коминтерна. Лагерът на Кимон предлага сътрудничество… По-късната историография ще твърди, че Кимон по това време е вербуван за съветски агент. В края на 30-те в редица публикации Кимон аргументира радикалните изменения на възгледите си: възстановяване на парламентарния процес, демократични избори, ориентация не към Германия, а западните сили и СССР. Дали вижданията на Кимон еволюират наляво, дали политическият му нюх говори, че монархът е поставил под свой контрол националистическите сили и Кимон не може повече да се върне в тази политическа ниша и му е необходима друга, или е осъзнал, че Съветският съюз ще се превърне в доминиращ фактор на Балканите в близко бъдеще, само Кимон би отговорил, ако наруши тайнственото си мълчание.

Но фактът е, че с началото на Втората световна война активността на Кимон постепенно се възстановява и се засилва присъствието му в пресата, като трайно поддържа възможността България да извлича ползи от пакта Рибентроп – Молотов между Германия и Съветския съюз. Но Кимон отива и по-далеч, което буди притеснението на двореца и правителството: застава зад предложения от СССР пакт за сътрудничество и Соболевата акция. Кимон се противопоставя и на влизането в Тристранния пакт на 1 март 1941 г. с писмо до Богдан Филов. Малко по-късно получава предложение чрез комунистически дейци да се присъедини към Отечествения фронт и става един от членовете на Националния комитет на ОФ заедно с Никола Петков. Кимон отново е интерниран в Бургас. Легалните акции на ОФ, в които участва, се противопоставят на участието на България във войната, застъпват се за изтеглянето на страната от Тристранния пакт и сближаване със Съветския съюз, както и насърчават общобалканско обединение и създаване на автономна македонска държава.

През лятото на 1944 г. регентите сондират сформирането на ново правителство с участието на Кимон Георгиев и кръговете около него, но без комунисти. Кимон отказва. В началото на септември тече трескава нелегална комуникация със съветската страна. Сталин лично одобрява Кимон да оглави новата власт в България. Само Кимон и звенарите имат достатъчни опит и влияние във войската, за да организират преврат – партизанското движение е твърде слабо за това. В нощта на 8 срещу 9 септември в къща край Орлов мост с Дамян Велчев и Никола Петков координират овладяването на ключовете към държавното управление. Призори, в 6,25 часа, Кимон прочита по радиото прокламация до българския народ за съставянето на ново правителство. Офицерският корпус е минал на страната на превратаджиите, съпротива няма, а съветските танкове навлизат в страната.

Макар Кимон да е премиер, трудно може да постави юзди на лавината от комунистически репресии. Много дейци на „Звено“ са преследвани, заклеймени за фашисти, разстрелвани, безследно изчезнали. Кимон, Дамян Велчев и звенарите следват съветския курс и търсят близост с комунистите, но последните нямат намерение да се съобразяват с тях, нищо че именно звенарите организират преврата и са ги довели на власт. В началото на 1945 г. Кимон се среща със Сталин в Москва. Сталин и Георги Димитров искат да спогодят България и Югославия с цел създаването на балканска федерация. Това отговаря на собствената програма на Кимон, която пропагандира още от 20-те години, но предложението на Москва отива отвъд и е равно на превръщането на България в част от Югославия. Кимон продължава да бъде близък с различните крила на ОФ, а програмата на „Звено“ е да остане балансьор между силите в новата власт, но отношенията между тях вече са непоправимо разкъсани – земеделци и комунисти на практика се противопоставят, БЗНС на Никола Петков преминава в опозиция. Кимон е сякаш почетен председател на властта, реалните решения не се взимат от него, а само подписва нареденото от Москва. „Звено“ е против крайния терор, но бързо бива претопено в ОФ и се обезличава.

Въпреки това продължава да поддържа позициите на комунистите, а отношенията му с един от някогашните му съмишленици, Никола Петков, са все по-лоши. Властта организира нови избори, първите след преварата. Опозицията, на практика БЗНС и казионните демократични партии, е репресирана. Сталин държи пред Георги Димитров Кимон да продължи да бъде премиер: той е доказано на съветска страна и позволява реалната власт да е у комунистите. Сталин е нетърпелив в България по-безкомпромисно да се утвърди новата власт: да се премахне опозицията, да се заличи и „Звено“, но Кимон е запазен. Народният съд ликвидира цвета на обществения живот, а армията е поставена под контрол със закон и прочистена. Най-верният приятел и съратник на Кимон, Дамян Велчев, е обявен за враг. Пътищата между двамата се разделят, Георгиев не успява да го защити и остава на съветска страна, докато Велчев е пратен извън страната в изгнание. Споменът за превратаджийската сила на „Звено“ е жив, но Кимон е изцяло верен на новата власт и Сталин не го възприема за опасен.

След референдума от 1946 г., България е република. Георги Димитров заема премиерския пост, а Кимон е вицепремиер и се посвещава дипломацията. В Парижката мирна конференция за края на Втората световна война опитва да преговаря, за да предотврати сериозни загуби заради участието в Тристранния пакт. България все пак може да се счита за спасена от териториални загуби, репарациите са намалени.

След 1947 г. Кимон Георгиев бива методично изтласкван в периферията на обществения живот. След като прекарва три години начело на правителството, позволява постъпателното утвърждаване на ролята на комунистите и е параван за тяхното овладяване на държавната власт, той става все по-безполезен в новата република, дори през 50-те години е разследван като фашист, макар и оправдан и награден с орден. За комунистическата власт е важно той да преустанови активния си обществен и политически живот. Получил поста министър на електрификацията, Кимон с енергия, каквато винаги е притежавал, се посвещава на битовата индустриализация на базата на енергетиката. Воден от принципа да познава в детайли онова, което върши, се записва да учи инженерни науки, макар да е над 60-годишен. Носител на синекурни титли и длъжности, Кимон става казионна отломка от епохата преди 9 септември. През 1969 г. смъртта го заварва като член на Президиума на Народното събрание.

Ловък въжеиграч и кариерист, мракобесен и всяващ страх тъмен персонаж, довел авторитаризма на сцената на българския XX век, или пък държавник, неотклонно следвал разбирането си за националния интерес, Кимон Георгиев, подобно на древногръцкия си съименник от V в. пр.Хр., е политическо животно с хищнически инстинкт, хвърлило мистериозната си сянка върху може би най-бурните български времена след Освобождението. Нито да го зачеркнеш, нито да му се възхитиш. Нито да отречеш историческата му роля, нито да се вдъхновиш от нея. И да е имал добри намерения, те не са се превърнали в нищо друго освен в постелка на пътя, по който ще притичат каскетираните пазванти на новия български ад.

Още истории
В името на тялото