СВЕТЪТ НЕ Е СЪВЪРШЕН

От Михаела Самарджиева

Джон Ленън ни каза през 1972 г., че жената е негърът на света, но истината е, че поетът е този негър. Не става дума за Ленън, а за Бродски. Виновният, пияният поет. Лудият до доказване на противното

В световната литература, в наистина добрата световна литература животът е театър на абсурда – необясним, нелогичен, често и предимно трагичен, но все пак някак велик в лудостта си. Ако започнем наобратно – от смъртта ще видим, че само след нея се разбира какво всъщност се е имало предвид. След нея ни става ясно какъв е бил смисълът, поуката някак си. Животът се обяснява, ако изобщо ви дължи обяснение, чак след смъртта. В живота на Йосиф Бродски, безспорно един от последните гении на великоруския, велико трагичен ХХ век, екзистенциалната крива следва подобна мимикрия. Неговият път започва със смъртта – той умира духовно в родината си, за да се роди творчески и свободно в чужда страна, в която години по-късно умира физически, но само защото това е единственият възможен начин Бродски „да съществува“ отново в Русия. Да се „завърне“ и да „остане там“, да бъде (донякъде) признат, макар и посмъртно, макар и само със словото си. Да умреш, за да живееш, за да умреш, за да живееш пак. Истинска житейска въртележка, абсолютен творчески нонсенс, пълна лудост! Но на нас, разумните, остава най-важното, не мислите ли – да открием поуката.

 

Бе домът геометрия, скочила в зеленината

Йосиф Бродски се ражда на 24 май 1940 г. в Ленинград (днешен Санкт Петербург) в еврейското семейство на счетоводителката Мария Волперт и фотографа Александър Бродски. Въпреки че израства по време на блокадата и следвоенната бедност, Йосиф отлично знае за чуждите езици, които владеят родителите му, и техния буржоазен произход, който по негласно правило е старателно крит. През 1942 г. заедно с майка си Бродски е качен на транспортен самолет, който въпреки постоянния обстрел успява да ги евакуира. След завръщането на баща му Александър, който отразява войната като фотокореспондент, през 1948 г. тримата се местят в различни комунални квартири, като в периода 1955–1972 г. обитават квартира на улица „Пестел“ 27, в дом „Мурузи“, част от Литейния проспект в Ленинград. Парадоксално, преди да напусне училище на 15-годишна възраст, бъдещият Нобелов лауреат сменя пет учебни заведения и повтаря седми клас заради двойки по английски и точни науки. В юношеството си Бродски работи като огняр, моряк, фрезист в завод „Арсенал“, в морга и в геоложки експедиции.

Именно на една от тях, в якутското селище Нелкан, той преживява и първия си нервен срив. Преди него обаче вече е започнал да пише лирика и заедно с младите поети Рейн, Найман и Бобишев попада в творческия квартет, открит от живата легенда Ана Ахматова, която е толкова впечатлена от таланта на четиримата, че ги нарича „вълшебния хор“. По-късно те ще станат печално известни под името „сираците на Ахматова“, но малко преди това започва и истинското осиротяване на Бродски – естествено, думата, използвана от всички, е полудяване.

 

Ритуалното погребение на набеденото зло

Така описва Иван Есенски това, което се случва на Бродски в родината му, малко преди да го екстрадират. Израел Шамир допълва: „Тези заклети врагове си паснаха в това, че Бродски, риж евреин от Литейни, е чужд на Русия; че Русия не го е разбрала и не го е приела; че поезията му не подхожда на Русия, както патроните на натовската винтовка М-16 не подхождат на „Калашников“. Такава позиция устройваше всички“. Всъщност това, което се случва на Йосиф Бродски през 1964 г., е естествен резултат от неговата свръхемоционалност и, естествено – свръхнеудобност. Първият му публичен рецитал на стихотворението му „Еврейско гробище“ предизвиква огромен скандал, а заради две негови „прояви на антисъветска дейност“ КГБ го арестува за две денонощия. След огромна, но доста емоционална и бурна любов с Марина Басманова, непрестанни скандали, депресии и заплашване от страна на Бродски за самоубийство, плюс редовното преследване от властите, приятели му уреждат престой в психиатрия край Москва, за да го спасят от по-големи неприятности. Бродски официално е обявен за тунеяд/паразит върху съветското общество и, разбира се – за луд. Набеденото зло, както го нарича Есенски, не идва само. Докато неговият литературен приятел Дмитрий Бобишев услужливо „се грижи“ за любимата му Марина, той всъщност прекарва страстна нощ с нея, а изневярата става обществено достояние. Когато Бродски научава, хваща първия влак за Ленинград, а след години казва: „Беше ми все едно дали ще ме обесят, или не!“.

В Ленинград е арестуван с обвинения, че пише срещу родината, и на 18 февруари на ул. „Въстание“ 36 Дзержинският районен съд на Ленинград извършва прочутия процес срещу поета. На него съдията Савелиева го пита: „Къде сте учили за поет?“, а Бродски отговаря: „Не знаех, че това се постига с образование. Мисля, че е от Бога!“.

Стенограмата от процеса става легендарна, издава се нелегално и се предава от ръка на ръка. След процеса, едва на 23 г., Йосиф е заточен в селцето Норинская, в Архангелска област, като там той преживява и първия си сърдечен пристъп. В негова защита Ахматова разгръща мащабна кампания, зад която застават Шостакович, Маршак, Паустовски, Твардовски, Чуковски и самият Жан-Пол Сартр. Въпреки че е освободен, само след няколко години Бродски е извикан в Отдела за визи и регистрации, получава три седмици да си стегне багажа и на 4 юни 1972 г. с израелска виза да бъде изпроводен за Виена.

Положението е (както пише самият той): „Да капна ли от гадостта? „Налейте“. Русия гони Бродски. САЩ обаче го приемат с отворени обятия. Поетът преподава в Мичиганския университет до 1980 г., а в следващите 24 г. гостува като професор в шест щатски и британски университета, включително в Нюйоркския и Колумбийския. Избран е за член на Баварската академия за изящни изкуства, а през 1987 г. му връчват Нобелова награда, като заедно с Бунин, Пастернак, Шолохов и Солженицин става един от петте и последният до момента руски писател, който я получава.

 

Преминава действителността в недействителност постепенно

С тези думи започва стихотворението си „В следующий век“ Бродски в една късна зима на 1995 г. Точно година преди завинаги тялото му да бъде положено, с кръст в ръцете, във венецианското гробище „Сан Микеле“ и мнозина да си спомнят неговото несбъднало се пророчество: „На Василевския остров ще дойда да умра“. Най-големият остров в Санкт Петербург така и не дочаква своя поет, своя тунеядец Йосиф Бродски, но други негови думи все пак се сбъдват – „Вярвам, че ще се върна, писателите винаги се връщат – ако не лично, то на хартия, и ако моят народ не се нуждае от моето присъствие, може би ще му потрябва моята душа“. Докато е в Русия, се издават едва четири негови стихотворения.

В издателство „Съветски писател“ е предаден сборникът „Зимна поща“, но КГБ спира публикуването му. Когато е в САЩ, на родителите му 12 пъти е отказвана виза и те умират, без да видят сина си. Йосиф Бродски е негърът на света, и евреинът на света, и лудият на света. Бродски е писателят, олицетворяващ толкова добре една специфична черта на таланта – талантът Е виновен! По правило и по подразбиране. По клинична пътека най-вече. „Поетите, поетите – те да са живи!“, или пък беше лудите… Кой знае в този луд живот, приятели, все пак, както казва Бродски в прочутата си реч пред абсолвентите на Мичиганския университет на стадиона в Ан Арбър през декември 1988 г. – светът не е съвършен.

Още истории
Сънуват ли в „Сирма“ електрически овце?