Търпението на анархистката

Снимка: „Отворени досиета“, БНТ, епизод за Цветана Джерманова | Сценарист Христо Христов

Да си анархист в комунистическа България е твърде неблагодарна работа. Доказва го жестоката съдба на едно напълно невинно момиче, превърнала любовта в смисъл за оцеляване

Тази история започва в едни времена, доста различни от днешните, в които е било напълно нормално в малкото пернишко село Лесковец да има активна организация на анархисти. Веднага уточнявам, че не, не става дума за маргинали, които трошат магазини в изблик на зле канализиран гняв към институциите на държавата, а за младежи, които се събират в местното читалище, за да дискутират идеите на анархокомунизма, да спорят с какво той би бил добър за България и кои от неговите постулати биха били приложими в контекста на реалностите в Третото българско царство в разгара на Втората световна война. Там, в средата на 40-те, сред тези деца на селски еснафи (в оригиналното значение на този израз, без капчица отрицателна конотация) намираме Цветана – едно момиче, което така и не отговаря на очакванията на баща си да придобие умения за нормален занаят. Иначе казано, да стане шивачка. Бащата е местен русофил, който казвал: „Само такъв като Сталин може да управлява народ като руския“. Макар че самият той не бил комунист и смятал, че „те, комунистите, са хора мързеливци, които само мислят за властта. Имат акъл, докато са в опозиция. Дойдат ли на власт, си го губят“. Самата Цветана още от ученичка се увлича от идеите на анархокомунизма покрай свои братовчеди.

Съвсем естествено, семейството приветства събитията около 9 септември 1944 г. Пристигането на съветските войски радва бащата на Цветана, от своя страна тя вижда шанс поне част от идеите на анархистите да бъдат приложени на практика, защото по онова време идеологическото роднинство с комунистите било здраво. Някак покрай това роднинство нейният бъдещ съпруг Любомир Джерманов чува добри думи за Цветана в местната организация на РМС. Неговите другари отсичат колко жалко било, че тя е анархистка. Но Любомир не се поколебава да я потърси. Ухажването е дълго, защото той скоро е разпределен на работа в далечната бургаска мина „Черно море“, а тя учи в пернишка гимназия, мечтаейки да следва агрономство. Но Цветана не получава така желаната бележка, с която да й бъде разрешено да учи висше образование. Още тук личат първите пукнатини в доверието на новата комунистическа власт към някогашните идеологически братя и сестри. Само най-надеждните и доверени според новата власт имали право на знания. Тя си спомня, че дори нейни съратници анархисти, които са лежали в затвора заедно с комунистите преди преди Девети, не получили подобно разрешение. Видимо облаците се сгъстявали над главата на младата Цветана и нейните другари анархисти.

Междувременно Любомир Джерманов, изключван от всички гимназии преди 9 септември заради дейността си на ремсист, напуска РМС точно когато всички се стичат да се записват в тази някога революционна, но вече казионна организация. Доста хора бързат да се предложат в угода на новата диктатура, но Любо постъпва според принципите и вярванията си. След като става ясно, че Цветана няма да получи разрешение да учи, той й предлага брак. През лятото на 1948 г. двамата се женят. Изглежда, сякаш им предстоят само приятните предизвикателства на семейния живот. Но не преди върху Цветана Джерманова да се стовари цялата репресивна машина на страната, която е на централно командване от Москва. България решава да се разправи със своите анархисти по начин, копиран едно към едно от сталинските чистки от 20-те години. Идеологически повод за репресиите е виждането на анархистите, че комунизъм не може и не трябва да се налага с диктатура. Парадоксално, но факт – анархистите се явяват по-католици от папата, когато става дума за комунизъм. Джерманова споделя анекдот от онези години: „Когато се срещнат двама анархисти, те правят комуна, а като се съберат двама комунисти, избират партиен секретар“. Тази и подобни смешки не били по вкуса на Държавна сигурност. Цветана е на двадесет години, когато със своя приятелка е задържана в пернишкото следствие за двадесет дена, а след това е изпратена в Босна.

„Мислехме, че ни пращат в държавата Босна, дотолкова бяхме объркани какво се случва.“ Оказва се, че става дума за село Босна, Силистренско. В тази част на страната е учредена цяла мрежа от лагери с център на управление Ножарево. Лагеристките са разпределени за земеделска работа, а по стара изпитана система политическите непрестанно са смесвани с криминалните. Джерманова си спомня: „Най-голямото наказание беше, когато с още една лагеристка ни сложиха да живеем три месеца в стаята на „бамбините“. Те бяха две момичета, болни от сифилис, в много напреднала степен на болестта. Бараката им миришеше ужасно, а те лежаха по земята. С приятелката ми си взимахме завивките, когато излизахме, за да не лежат на тях, а водата си носехме винаги със себе си“.

Условията в лагера били ужасни, но жените се подкрепяли взаимно. Особена симпатия предизвиквала у тях Цветана, тъй като била най-младата. Останалите я зарекли някой ден да опише техните премеждия. Смятали, че като най-млада има най-голям шанс да оцелее достатъчно дълго. И тя не изневерила на обещанието си – през 2011 г. излиза книгата й „Спомени от лагерите“. Още докато е в лагера в село Босна, Цветана си пожелава: „Исках само да ги надживея, да им видя физиономиите, като паднат от власт. И то така и стана“.

Днес тя разказва: „Анархокомунист съм и не съм изменила на идеите си от младежки години, но имам ревизия на някои от постулатите. Не може да замръзнеш в XVIII век. Капитализмът сега черпи от нашите идеи. Ето и някои примери – той е против държавата, и самоуправлението е заимствано от нашите идеи“.

Но в далечната 1950 г. единствената мисъл в главата на Цветана Джерманова е цитат от комунистическия поет Никола Вапцаров: „Разстрел, и след разстрела – червеи“. Тези думи тя си повтаря непрестанно, за да свикне с идеята за предстоящата смърт. „Но освен това съм имала зад гърба си човек, на когото мога да разчитам, моя съпруг.“ Тя го описва със следните думи – добър човек, съидейник, приятел, другар. За трите години, които тя прекарва в Босна, той успява да я види два пъти – само толкова свиждания позволила управата на лагера за цялото това време. Когато Любомир идва, след дългото пътуване единственото място, където може да спи, е местната джамия. Младият ходжа Хюсеин отваря вратите за близките на лагеристките и ги приютява по време на престоя им.

След второто свиждане Любомир потегля с каруцата обратно към Бургас. На излизане от селото Цветана го вижда и се затичва през полето. Не успява да стигне до него заради охраната, но двамата се изпращат с поглед. Той се изправя в каруцата и започва да пее партизански стих: „Елена, Елена, Елена, аз шепна с притворени очи; и виждам те мила, засмена, окъпана в майски лъчи. И ако те тласне борбата, кръвта ти отново заври, литни ти тогава в борбата, и тамо за правда умри. И ако аз се свестя дотогава, смъртта си да бях преживял, ще кажа: тя заслужава, човек аз, човек съм любил…“.

През 1951 г. на запад се разчува за лагерите и тези около Ножарево набързо са закрити. Но това не означава свобода за младата анархистка. Цветана е преместена в Белене, на зловещия остров Щурчето. Там режимът е още по-строг – не са позволени нито писма, нито колети, нито свиждания.

Джерманова си спомня: „Бяхме към 50 жени, няколко сръбкини, комунистки от враговете с партиен билет, троцкистки, анархистки и криминални. Първо сякохме тополи, за да разчистим острова, а след това ме разпределиха да отговарям за свинарника, където имаше над 1000 прасета. Веднъж помолих да ремонтират боксовете на прасетата, защото се бяха изпочупили. Пратиха бригада лагеристи от мъжкия лагер, а нас ни изолираха в другата част на лагера. Когато се прибрахме вечерта, не беше останала една шепа от ярмата за вечерното хранене на прасетата. Лагеристите я бяха изяли. Освен това ги нямаше и петте трупа на умрели прасета, които не можехме да закопаем преди това, защото беше още студено и земята бе твърда. Тогава я нямаше милиционерката, та успяхме с другите жени да прикрием липсите“.

След още две години в Белена един ден Цветана е извикана за разговор. Питат я: „И какво ще те правим сега?“. Тя отговаря: „Ами като ви знам, или ще ме стреляте или ще ме пускате!“. Онези подскочили: „Коя си ти, ма? Коя си ти, че ще си цапаме ръцете с някаква хлапачка, дето нищо не знае за живота? Тук на нас са ни падали в краката министри, професори, та ти ли? Ти си егоист човек – не жалиш майка си, не жалиш близките си, създаваш им неприятности. Ти не уважаваш и мъжа си, той вечно ли ще те чака, мислиш?“.

Когато след общо пет години и три месеца по лагерите тя и нейна приятелка се завръщат в Перник, отиват в къщата на брата на Любомир. Тя пита къде може да го намери. Казват й: „Ама той сега тук при нас живее и тая вечер ще си дойде сигурно“. Става 11 часа – него го няма. И тя започнала да си спомня онзи от Белене, който й казал, че мъжът й няма да я чака вечно. Чувствала се неловко, чувствала се излишна в този дом. Накрая Любомир се връща. Той прегръща нейната приятелка, Цветана стои настрана. Накрая той се приближава колебливо до нея, прегръща я и казва: „Добре дошла и завинаги“. Днес Цветана се смее, когато разказва: „Задържа ме в прегръдката си и всичките ми съмнения изчезнаха. Това е моят живот – най-напред лошото и най-накрая хубавото. За 40 месеца престой в лагерите не храня омраза и жажда за мъст. Съпругът ми Любо беше най-хубавото нещо в живота ми, за 53 г. преминахме през много изпитания“.

След излизането от лагерите семейството вече може да започне своя съвместен живот. Раждат им се дъщеря и син. Двамата продължават да живеят с мотото: „По-добре да си утопист идеалист, отколкото мошеник властелин“. Но през всичките години чак до края на осемдесетте комунистът Любомир и анархистката Цветана са следени и тормозени от Държавна сигурност. В оперативната разработка семейството е обект под кодовото име „Хитреците“.

Още истории
Сънуват ли в „Сирма“ електрически овце?