We Can Be Heroes

Берлин от Студената война е разсечен на две град, в който вездесъщата Стена е универсалният символ на разделението между хората. Какво точно прави Дейвид Боуи, че да превърне безименните пешки на историята в герои?

 

През 1954 г. Стената още не е построена, но е начертана между хората. Няколко години по-рано изолирането на Западен Берлин от света се е почувствало със зловеща сила, когато оцеляването му е поставено на карта и зависи от въздушни конвои от Запада. Западен Берлин се превръща в клаустрофобична клетка в червено море. Но и в тумор в сърцето на комунистическия изток, във витрина на съпротивата и живота отвъд. Отвъд границата капитализмът излага на показ какво може да предложи на окупирания от Червената армия изток: на мястото на някогашната Sportpalast на Потсдамер Плац, където се провеждат многохилядните митинги на Адолф Хитлер под огромните свастики и орли, осветени от факли, бомбардировките отварят дупка, ничия територия, през която преминава границата. От западна страна израства комплексът Културфорум, с Берлинската филхармония на Херберт фон Караян с многоъгълния си футуризъм и Нойе Националгалери на Лудвиг Мис ван дер Рое. И двете са манифест на капиталистическия Запад, архитектурна витрина. Срещу съветските танкове и оръдия Западът разполага музика и изкуство, които да примамват берлинчани през границата между двете системи.

През 1954 г. стена още няма и отчаяни източногерманци се промъкват през телените мрежи, къде с успех, къде с цената на живота си, за да достигнат до свободния Запад. В същото време под земята посоката е друга. Година по-рано Съветският съюз детонира водородна бомба и Западът осъзнава, че руснаците ги настигат във въоръжаването. Страхът от ядрена война надвисва с още по-голяма сила, а тайните служби трябва да разберат какво планира Русия. Операция „Злато“ прокопава няколкокилометров тунел от Западен до Източен Берлин, който преминава под града и стига до съветската военна централа в Цосен край Берлин. Американски и английски инженери копаят тунела в продължение на 11 месеца, начертават подземна линия през самото сърце на Берлин, под Унтер ден Линден и Острова на музеите, докато стигнат руската военна база, която трябва да подслушват. И само месец след завършването на колосалното съоръжение неговият източен изход се отваря под напора на руските войници. Светът ахва не толкова от разкриването на разузнавателното съоръжение, колкото от брилянтното му инженерно изпълнение. А и за една година труд до американците и англичаните не достига почти никаква ценна съветска или източногерманска информация. И това е така, защото още преди западните инженери да започнат строежа на разузнавателния тунел, Съветският съюз вече знае плана за него. Джордж Блейк, високопоставен разузнавач от МИ6 и съветски двоен шпионин, е разкрил всичко на КГБ. Руснаците търпеливо изчакват огромното съоръжение да бъде построено, като внимават подслушваната чрез него информация да бъде всъщност дезинформация, а след завършването с гръм и трясък го разкриват пред света. Къде би могло да се случи това, освен в столицата на Студената война, на двойните агенти и идеологическия сблъсък – Берлин.

Човек от звездите

Две десетилетия по-късно стената вече е изградена. На 13 август 1961 г. берлинчани се събуждат, за да видят телените мрежи, разделящи града на две по линията на границата между Западен и Източен Берлин, а скоро на тяхно място започват да поставят блоковете на Стената. Много километри далеч от там едно впечатлително момче гледа телевизионните репортажи за това в западналия лондонски квартал Бромли. Кафеникава останка от индустриална Англия, Бромли е сред бомбардираните по време на Битката за Англия квартали. От невръстна възраст момчето е слушало разказите за тътена на падащите бомби на Луфтвафе и осветеното от тях мрачно лондонско небе. Много места, ударени от немските бомби и ракети „Фау“, остават разрушени, невъзстановени, сякаш живи и напомнящи за войната знаци на миналото, което трасира настоящето и предвещава едно зловещо бъдеще. За дете като Дейвид Джоунс следите на войната, сред които израства, оставят много силен отпечатък и в съзнанието, и във въображението. А въображението на Дейви е неговият най-мощен стимулант и инструмент. Картините на разрушените и бомбардирани квартали в студения, обеднял и притиснат от оскъдица Лондон изпълват Дейвид с морбидното чувство за епохата, в която живее – мрачна, зловеща, несигурна. Единствено музиката и изкуството може да й дадат цвят.

Годината е 1976-а, Дейвид тъкмо се е нанесъл в съвсем обикновена спретната дребнобуржоазна сграда в западноберлинския квартал Шонефелд. Яхнал велосипед, прекосява спокойните западноберлински улици, минава покрай къщата, в която Кристофър Ъшъруд живее през 30-те години и написва трилогията си за Берлин, разказана и в мюзикъла „Кабаре“, и стига до Стената, при Чекпойнт Чарли в Кройцберг или при Потсдамер Плац. От западната си страна Стената е осеяна с надписи, рисунки, графити. Отвъд е зловещо сива и тиха. Там е друг свят, сякаш и друга епоха. Дейвид се връща обратно към дома.

Само за няколко години е преминал през цяло преобръщане на света. Летял в космоса като Майор Том от първия си хит, Space Oddity, с който светът научава за Дейвид Боуи, после е умрял ритуално на сцената на „Брикстън Академи“ като Зиги Стардъст, превръщал се е в чудновато извънземно същество от звездите – Starman, прекосявал е Америка в средата на 70-те като Аладин Сейн и Високия бял херцог, скандален фашизоиден аристократ. За десет години Дейвид Боуи е изживял пълния цикъл от неизвестен лондонски музикант, който превежда френски шансони в края на 60-те, до интерконтинентална рок звезда, не – икона на поп културата през ХХ век. През 1980 г. Марк Чапман ще се двоуми кого е по-подходящо и ефектно да убие – дали Боуи, който по онова време играе в постановката „Човека слон“ на Бродуей и Чапман го следи от първия ред, или Джон Ленън, но се спира на Ленън като по-сериозен богохулник. Цветен, провокативен и театрален до фарсовост, въплъщаващ се в собствените си сюрреалистични видения до степен да изгубва съзнание за собствената с личност, Дейвид Боуи сякаш наистина не е обикновен човек, а същество, дошло от друга планета, от далечна фантастична звезда. Но след всичките си превъплъщения е рухнал и изпаднал в тежка и мрачна житейска дупка, в която ежедневието му се свежда до мляко и кокаин в откъснато от света имение в Лос Анджелес.

Берлинска трилогия

Затъвайки в спиралата на психотична депресия, Боуи търси начин да се откъсне от живота си, да се пресътвори отново. Но където и да отиде, е трудно да напусне привичките и средата си. Където и да отиде, не успява да се потопи в нормалния живот на обикновените хора. В Западен Берлин обаче Боуи намира мястото за отшелничество, което иска сам да си наложи. Времето като радиоактивен прах е покрило руините на войната и върху тях е пораснало цветето на спокойния буржоазен живот. Боуи наема етаж на Хауптщрасе, изхвърля всички гримове, маски, артистични дрехи и декори, остава натурален, какъвто не е бил в последните десет години. Обикаля улиците на Шонефелд и кара колело, без никой да му обръща внимание, без никой да го разпознава. Сякаш се е върнал към детството на Дейви Джоунс, преди Боуи да стане Боуи.

Бродейки из Берлин в търсене на вдъхновението си, Боуи неминуемо пресича пътя си с този на множеството призраци на града. Преди векове неизвестен художник изобразява на стената на маркграфската църква Николаускирхе при Александерплац танца на смъртта, средновековната алегория на равенството на всички пред неумолимия цикъл на живота. Призраците на Берлин танцуват в невидим танц из разделения град. Призраците на маршируващите ботуши на пруските войски на Фридрих Велики или на СС Вафен по Унтер ден Линден, отправили се към следващия поход, на изток или на запад. Призраците на спартакистите, Роза Люксембург и Карл Либкнехт, убити от фрайкорпс, демобилизираните десоциализирани войници, с които Ваймарска Германия се съюзява за потушаването на въстанието и които десет години по-късно ще я погубят, възкресени като отряди на нацистката партия. Следите на зловещата история на Берлин са видими за Боуи навсякъде край него из града под пласта на привидно дребнобуржоазно спокойствие, приспало Западен Берлин. В галерията на експресионистичното движение Die Brucke Боуи гледа картините на Кете Колвиц и Ерих Лудвиг Кирхнер, които го фрапират с емоционалността си. Пътува до Ванзее, спокойно кътче за следобедни излети, обитавано от спомена за конференцията от 1941 г., в която е взето решението за окончателното решение за изтребването на еврейското население в Европа. В същата година, в която Боуи заживява в Берлин, изобилства със случаи на източноберлинчани, застреляни при опити за прескачане на Стената или преплуване на река Шпрее. И с техните призраци се разминава Боуи всеки ден из града.

Но призраците са най-живи и всеки ден спохождат Боуи в Кройцберг, където е студиото „Ханза“. Някогашната щабквартира на Гестапо след войната е превърната в звукозаписно студио заради прекрасната си акустика. Боуи е сред първите, които започват да го ползват, а след време славата му ще привлече към същото място безброй групи, от U2 до Depeche Mode. Само че през 1976 г., когато Боуи пристига в Берлин, единственият спомен за „Ханза“ е, че е било балната зала на Гестапо. Призракът на нацистките офицери битува наоколо през цялото време, докато Боуи записва първия си албум в Берлин, Low (1976). В почивките между записите с Брайън Ено, Робърт Фрип и Карлос Аломар Боуи гледа сенките, които се спускат по Берлинската стена, точно зад сградата на студиото, където е границата между Западен и Източен Берлин и техните два свята.

Две сенки наблюдава Боуи, които се появява привечер и изчезват в мрака, обвил стената. Две сенки в сянката на телените мрежи и на вишките по границата между Западен и Източен Берлин. Две сенки, които се опитват да откраднат време за себе си и място за себе си в света, над който са надвиснали оръдия и бомби, където настоящето е стаило ужас от миналото и страх за бъдещето. Връзката им трябва да остане тайна и затова само сенките на двамата са свободни да се срещнат, и то в подножието на стената, където никой не би ги потърсил. Боуи ги следи тихо, без да издава живота им. Но в тях той вижда нещо по-голямо и значимо.

Албумът Heroes се появява на бял свят през следващата 1977 г., основан на едноименната песен. Кои са двамата герои от заглавието на песента, Боуи запазва в тайна много години – всъщност този факт няма значение. Тайната връзка на двамата, които и да са те, в сянката на Стената е техният героизъм. Малък, човешки, негероичен героизъм. Дейвид го е виждал като дете у околните, които разчистват руините на разрушените от нацистките бомбардировки квартали на Лондон, които възстановяват и продължават живота си след опустошението на войната. Боуи го вижда в картините на художничката Кете Колвиц от Die Brucke, в които е отразен Берлин след Първата световна война, в който майките оплакват незавърналите се синове, а завърналите се разделят на две: едната половина, фрайкорпс, разстрелват другата, червени революционери. Боуи го вижда по иначе спокойните улици на Западен Берлин, над които усеща надвисналото, клаустрофобично предчувствие за опасност от следваща война. И всички те са герои, и всеки може да се окаже герой. „We can be heroes / Just for one day“.

Десет години след като завършва берлинската си трилогия, Боуи се завръща в града за символен концерт. Не къде да е, а пред Райхстага. Стената е съвсем близо. Отвъд нея, пред Бранденбургската врата, се е скупчила тълпа от източноберлинчани, до които стига мощната музикална вълна, идваща от свободния Запад. При Heroes тълпата се разплаква. Тя е за тях и техния живот, тяхната съдба и тяхната епоха. Тълпата е разгонена с полицейско насилие.

Епилог

В същата година небето над Берлин се кръстосва от ангелите на Вим Вендерс в „Криле на желанието“ (1987). Ангелите Дамиел и Касиел кацат и от двете страни на Стената, наблюдават обикновените хора отвисоко и се намесват невидимо в животите им. Но Дамиел намира ангелския си живот черно-бял, безчувствен, и решава да се откаже от битието си на ангел, за да бъде човек и да обича. Оставайки завинаги на земята, Дамиел губи божественото у себе си, но светът му се превръща в цветен, нищо че е станал обикновен човек, който крачи покрай страховитата Стена, осеяна с графити. „We can be heroes / We can be us / Just for one day“.

 

Още истории
Двайсетте дни на Торино