Заразно зло за добро

В затвора човек има много време и малко пространство.

Йосиф Бродски

Посегнах да напиша: „На душата ми е пусто“ (в първия вариант „тясно“), но ми се стори прекалено мелодраматично. А и не е вярно. Пусто стана наоколо, изведнъж и много бързо. Точно преди година всичко изглеждаше нормално, доколкото може нещо да е нормално в света, в който живеем. Тръмп си беше президент, самолетите летяха, на границите не искаха тестове. И лекции имаше, но внезапно студентите намаляха. „Къде са другите?“. Били болни, някакъв грип, нормално е за февруари. Нали всяка година е така. Но след седмица аудиторията се изпразни… Нов вирус! Хората се подплашиха и градът също опустя, дори не толкова заради все още неясните забрани. Гледах вечер през прозореца как се нижат празните, подобни на призраци трамваи. Но беше за кратко. Не само трамваите, но и улиците у нас отново се изпълниха с хора.

Светът наистина опустя. Макар не съвсем. Болниците бяха пълни, даже препълнени. В Италия, и не само там, те изнемогваха. Но в градовете беше пусто: опразненият, но не заради наводнение Сан Марко, каналите на Венеция без гондоли и туристи. Порази ме „Шанз-Елизе“… Вечно туптящото сърце на Париж замряло: няма коли, няма хора, никой… Това почти призрачно видение ме върна към нещо позабравено, видяно преди години.

В края на 50-те години на миналия век светът бе заплашен от друга катастрофа, за която днес младите едва ли подозират. И тогава не всички го осъзнаваха. Човечеството се бе изправило пред заплаха от унищожение – от атомна война. И Стенли Крамър направи „На брега“, филм предупреждение, той искаше хората да се замислят. Само една подводница е преживяла под водата ужаса на атомното унищожение. Долавят сигнали, идващи от Сан Франциско, като се надяват да намерят оцелели. И на екрана се появи нещо, което не бяхме виждали: черно-бял кадър на напълно опустелите улици на огромния, иначе никога неспиращ да диша град: никой не е останал, всички са загинали! Хора, мислете! Специалистите се чудеха как го е направил, защото тогава нямаше компютри и дигитално манипулиране на изображението. Докато беше жив, той не разкри тайната. Но остана в съзнанието: пустият град като символ на заплахата от смърт и унищожение.

Днес вирусът превърна някогашната художествена измислица в реалност: опустелите улици на градовете по света станаха част от нашето всекидневие. За мнозина беше за първи път и затова бе по-зловещо. А в киното светът неведнъж е бил пуст. По-лесно е – на екрана ти подреждаш света. И ми идва наум „Седмият печат“ на Ингмар Бергман. (Какво да се прави, професионални отклонения.) Рицарът Антониус Блок се връща у дома от кръстоносен поход, отнел десет години от живота му. И се сблъсква с пустотата. „Тя се изправя пред него като огледало, в което той вижда душата си.“ Светът е опустял от чумата. Добър повод за всеки, за когото нещата не свършват с вчерашния ден, да направи асоциациите със случващото се тогава и сега.

Ковид и чумата: прилики и отлики

И преди няколко века не са реагирали по-различно на епидемията – и обикновените хора, и управниците. Нито изминалите години, нито новите технологии са променили нещо съществено. Може да е странно, но мерките, които използвали, не са много различни, само дето тогава не е нямало ваксини.

Маските. И тогава са носели маски. Доброволно. Във Венеция дори били красиви, напомнят за карнавала. С дълъг нос, в който поставяли различни аромати, за да ги предпазят от заразата. Впрочем без особен успех.

Страхът. Много човешко чувство. Както пише португалски свещеник, живял по време на епидемията: „Всички страдат, едни от болестта, други от страха, хората се страхуват дори от въздуха, който дишат“. Звучи познато, нали?

Забраните. В наши дни, през XXI век, взеха „решителни мерки“: опитаха да спрат живота, затвориха каквото бе възможно: производства, училища и университети, магазини и ресторанти, хотели, пътувания… Но и преди близо четиристотин години не е било по-различно. „Всички хроники за чумата наблягат върху спирането на търговията и занаятите, затварянето на магазините и на църквите, преустановяването на всяко развлечение, пустите улици и площади, мълчанието на камбаните.“

Карантина и изолиране. И през XVII век първото, което виждали, било: „Градът е необичайно пуст и тих“. Днес също. По време на чумата болните и подозрителните ги затваряли, дори заключвали къщите, в които има болен, а отпред поставяли пазачи. И сега карантинират подозрителните, сиреч затварят, но с решение на нещо, което се нарича РЗИ. И ви следят дали излизате, има и глоби.

В чумавото време изолирането засяга цели градове, региони, държави. Забраняват движението между градовете, не допускат чуждите. Пак звучи познато. И днес има затворени граници, и днес някъде не допускат хора извън Европейския съюз, другаде и от него . Днес научих, че властите в Германия не допуснали „Ливърпул“ за мач в Лайпциг, защото има забрана за влизане в страната на всички, които живеят на Острова, заради новия щам на вируса. Някъде ограничават правото да се движиш до няколко километра или само в границите на определен регион. Или въобще затварят всички по къщите. Изискват задължителни позитивни тестове, сертификати за ваксина, налагат карантина… Сякаш нищо не са научили.

В миналото „поставяли обсадения от болестта град под карантина, при необходимост обкръжен от войска“. У нас повториха този много стар модел с безсмислените контроли пунктове и още по-безсмислените хартиени декларации (една трета от тях, естествено, фалшиви). Похабиха тонове хартия, които сега събират прах някъде в полицейските управления и не попречиха на близо 300 000 да се изнесат от градовете, за да празнуват и да сеят заразата. Поредното доказателство, че нашата администрация живее още в средата на миналия век, преди появата на дигиталната комуникация. Дори в Москва, на която у нас често се присмиват като технически изостанала, хората излизаха от домовете си с код, получен от общинската администрация на мобилния телефон. А у нас често дълго чакат отговор от РЗИ, за да разберат дали са карантинирани, ако въобще го получат.

Бягството. Естествена човешка реакция и тогава, и сега: да бягаш от опасността. Още през XIV век Сорбоната съветва, който може, „да бяга отрано, далеч и задълго“. На бягство от заразата дължим „Декамерон“. Бокачо запратил младежите далеч от чумавата Флоренция, за да измислят забавните, весели и поучителни разкази, изпълнени с жажда за живот и наслада. В наши дни вирусът, поне засега, не роди нови и значими художествени произведения, но всичко предстои. Затова пък предизвика вълна на „завръщане към корените“, по селските къщи и за радост на брокерите, чиито бизнес бе почти напълно замрял, засилен интерес към къщи и имоти извън големите градове. Общо взето, и този път реакцията ни на заразата не е нито по-адекватна, нито по-успешна от тази преди няколко века.

Загуби и ползи

Вирусът нанесе огромни поражения на цели сектори в икономиката, заплашва със световна рецесия. Пострадаха индустрията, търговията, туризмът. Хиляди малки и големи фирми са заплашени от фалит или вече са изчезнали. Стотици хиляди, а може би милиони, останаха без работа и средства за съществуване. И не се вижда краят: чакаме нови „вълни“, нови ограничения, нови карантини, после отваряне, което дава малка глътка въздух, увеличават се заразените, кръгът се затваря и всичко се повтаря.

Така е, и едва ли някой знае кога пак ще се върне „нормалното“. Но колкото и странно да прозвучи, от епидемията има и позитивни последици. Най-малкото защото вирусът, като ограничи социалните контакти и затвори много хора по домовете им, ускори процеса на дигитализиране. Home office, или работа у дома, от абстрактно донякъде понятие се превърна в реалност. И досега го имаше: така дома работеха предимно IT специалисти, журналисти, писатели, архитекти, но сега вирусът затвори по домовете хора с различни професии. Алвин Тофлър го предсказа в „Третата вълна“ преди повече от половин век, и то по време, когато още нямаше компютри и масов интернет, а хората разполагаха само с телефон и факс.

Сега все повече работят у дома, наистина по принуда, но това е бъдещето. Тофлър беше убеден, че ще се случи. И наистина, вирусът превърна работата у дома от екзотика във всекидневие. Тя днес е толкова разпространена, че застави дори законодателите да се размърдат и да се замислят що е то „изключване“, т.е. трябва ли някой да е 24 часа на разположение на работодателя, как да се определят осемте часа, когато работиш у дома, ще има ли данъчни облекчения за тези работници и служители, например лаптопът средство за производство ли е, т.е. можеш ли да си намалиш данъците, защото си го купили, за да работиш у дома, и т.н. Разбира се, то се случва другаде, ние сме много далече от такива дискусии и от подобни решения, въобще от дигиталния свят, но и у нас работата у дома вече не е екзотика, а всекидневие за мнозина с всички произтичащи последици.

Вирусът ни принуди да въведем и виртуално обучение. Въпреки всички съмнения и отричане в тази ситуация няма друг по-безопасен за всички начин за общуване с ученици и студенти. Разбирам онези, които съжаляват за физическия контакт с преподавателя, но трябва да осъзнаем, че в бъдеще все повече форми в образованието ще се дигитални. И не само там. Такава е логиката на технологичния прогрес. А талантливият преподавател е успешен и на живо, и виртуално. А страничният ефект от епидемията и виртуалните уроци е, че се увеличи се търсенето на лаптопи и те поскъпнаха.

Депресии, неврози и други неприятности

Изолацията, карантината, затварянето по домовете създадоха сериозни психически проблеми. Отвори се много работа за психиатрите и за всякакви терапевти на душата. Статистиката отбелязва повече депресии, повече случаи на домашно насилие. Няма съмнение, че карантината и изолацията създават напрежение в умовете, но мисля, че вирусът всъщност експонира и направи по-видим проблем, който съществува не от вчера и който се казва „свободно време“. С развитието на технологиите свободното време се увеличава – напоследък лавинообразно. Когато работиш по 12 часа седем дена в седмицата, нямаш много време за развлечения и особени удоволствия, няма време и за депресии. Профсъюзите от над век и половина се борят за правата на работниците и за намаляване на работното време.

Усъвършенстваните технологии са добър помощник в тази им битка. Трудовата седмица отдавна е петдневна, вече се говори за четири работни дни. Роботите и изкуственият интелект допълнително ограничават времето, прекарвано край конвейера и не само там. И индивидът все по-често остава насаме със себе си, за да види – като рицаря Антониус Блок – „в пустотата душата си като в огледало“. Гюнтер Андерс го нарича horror vacui – неумението да се справиш с настъпилата пустота, търсене на начини да я запълниш, като търсиш помощ отвън. Алвин Тофлър беше сбъркал в едно: той прогнозираше, че като работят у дома, хората ще пътуват по-малко и това ще се отрази добре на околната среда.

Но тъкмо работещите вкъщи пътуват повече с колите си до моловете. А там те не само пазаруват, но търсят облекчение и развлечение. Не е случайна радостта от отварянето на моловете у нас. Чух репликата „Там се развличаме“. Когато не успяваш да се справиш сам (вярно че не е лесно), търсиш подкрепа другаде, дори в такова ерзац развлечение. А когато и то липсва? Затова по време на епидемията хората все повече търсят домашни любимци, най-вече кучета, трябва им някой, с когото да общуват, да не са сами в пустото. Продажбите на пособия за запълване на времето, на пъзели и настолни игри, са скочили многократно.

И Рицарят от филма на Бергман играе шах… със Смъртта. Играе, за да отложи неминуемото. Но събаря фигурите на дъската, прекратява играта, като се жертва, за да спаси младо семейство комедианти и малкото им дете. За да спаси изкуството, като символ на другия живот, дори да е той примитивен и несъвършен.

А ние каква игра играем с вируса? Шах, компютърна или на криеница? И колко време ще я играем?

  1. Професор Игнатовски, прочетох статията Ви с интерес. Два пъти. Няма значение защо. Имах си причина да го направя. Колебах се доста дълго дали въобще да напиша коментар, но Вашето последно изречение не спира да гложди ума ми. ” А НИЕ КАКВА ИГРА ИГРАЕМ С ВИРУСА”?
    Игра? Наистина ли? Вие си мислите, че ТОВА е ИГРА?! И, моля Ви- не ми говорете за метафори, стилистични фигури и прочее похвати на словесното изкуство. Аз съм черепно- мозъчен хирург. Предполага се, че интелектът ми е повече от достатъчно, за да разбирам това- онова. И наистина е. Повече от достатъчно. Умът ми. Върши работа.
    Нека Ви разкажа за ИГРАТА, уважаеми професоре. От март месец 2020 до вчерашния ден загубих толкова хора, колкото са умирали в ръцете ми само в АФганистан, Ирак и Босна. Но дори в Афганистан и Босна ужасът имаше край. Имаше ” прозорци”. Да поемеш въздух,да изпиеш чаша вода, да си чуеш мислите. Сега няма “прозорци”. Няма край. Няма време за вода. Няма време за нищо. Освен за онзи глас в главата ти, който не спира- ДАНО ДНЕС НЕ УМРАТ ТОЛКОВА МНОГО. НЕ МОГА ПОВЕЧЕ. НЕ МОГА. НЯМАМ СИЛИ.
    Но МЪЛЧИШ. Стискаш зъби. Усмихваш се под маската. И се молиш децата, които виждаш само на екрана на телефона си, да не те мразят прекалено много за всичко, което са направили без теб. За всичко, с което е трябвало да се справят без теб. Молиш се съпругът ти да си спомня коя си. Да помни, че има съпруга. Която не го е виждала на разстояние ПОД три метра от повече от година. Молиш се ПОНЕ днес да не изгубиш още някого от хората, които обичаш. И да се разделиш с него или с нея в двойно запечатан оловен ковчег, слушайки проклетото опело от ПРАГА на църквата. Защото си в болницата постоянно.Защото колегите ти умират, но освен тая зараза има инфаркти, инсулти, травми, раждания, тумори. Има всичко. И някак трябва да се справим.С ВСИЧКО. А вече не знаеш дали си безопасна за околните. Въпреки ваксината, маската, протритите от миене ръце. Не знаеш дали това, в което си се клела, все още е по силите ти. НЕ ВРЕДИ. ПАЗИ ЖИВОТА С ВСИЧКИ СРЕДСТВА. НЕ УПРАЖНЯВАЙ ИЗКУСТВОТО НА МЕДИЦИНАТА В УЩЪРБ НА ЖИВОТА.
    Ето ТОВА е ” играта”, професор Игнатовски. Моята, и на всеки един лекар и медицински работник в този свят.Много съжалявам, че за мен човешкият живот е АБСОЛЮТНА ценност. И въобще не ми пука за разни там кръчмари, фризьори и прочее. Бизнес се започва отново. Ресторант се прави отново. Само ХОРАТА не се връщат. Все тая колко работят икономиките, ако няма кой да плати на фризьора и на кръчмаря. А за да може да плати, той\ тя трябва да е жив. Просто да е жив. Нали така. Ето, това е ИГРАТА. Знам колко грозно звучи. Истината никога не е красива. Дори на кино.

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Още истории
Сънуват ли в „Сирма“ електрически овце?